Стефан Бонев

Когато за първи път се запознах с неговата проза преди седем години, бях впечателна от ефекта на звучния разговорен български език, от непретенциозния му, стегнат разказвачески стил. Все пак беше кулминацията на постмодернизма в България. И не беше далеч от модната линия на разказване също. Някак уж те държи в предметния свят, обикновен, познат, действен, а леко и неусетно се оказваш транспортиран в едни сложни екзистенциални теми и паралелни реалности. Впечатли ме колко добре съчетава българската разказна традиция на Йовковите чудаци и Елинпелиновите обикновени хора, впрегнати в хомота на живота с едно по-модерно игрово, кафкианско усещане за безизходица и извънвремевост, както и с гоголевската дяволитост и фантазьорщина. Той е един от онези автори, които дебютираха в интернет преди да издадат книга, което му донесе популярност в интернет средите, но за съжаление, му спести интереса на университетската критика. Не му помага и това, че живее в Пловдив и не е част от литературните среди. Инженер по образование, Стефан Бонев е работил дълги години като журналист и ПР специалист. Първата му книга - „Разкази за двама“, излезе през 2005 година, две години след като разказът „Сирене“ бе публикуван в мой превод от престижното американско списание “Two lines” (Два реда). “Сирене” не присъства…

Младен Влашки Стефан Бонев е много популярен автор по страниците на интернет. И малко известен като автор на печатани книги, които да са активна част от днешния български литературен живот. Свободното му движение в мрежата стига до Холандия, САЩ и къде ли не, докато книжните версии на неговото слово все още стоят в сферата на българския дебют. В своята втора книга - „Изпит по летене” – Бонев прави опит да структурира написаното досега в ясни тематични и стилови полета. Сборникът му с разкази се открива от една „Телефонна история”, в която темата за комуникацията е разработена по стефанбоневски – по кабелите за връзка се предава не само информация, но и невидима енергия, която в края на краищата води до смъртта. Но не до някаква драматична или героична смърт, а до смъртта на обикновения, оплетен в мрежите на ежедневието малък човек. В пряко обръщение към своите читатели повествователят насочва вниманието им към жанровите параметри на разказаното – то не е подвластно на развлекателната литература, не е и поучително, по-скоро минава отвъд видимото, макар да изобразява ежедневно баналното. Стилово се доближава до гоголевската фантазност и носи атмосферата на кафкианската проза – героят, обикновен телефонен техник е така „оплетен” от комуникативните канали –„кабелите”,…

Димитър Атанасов http://www.liternet.bg/publish4/datanasov/s_bonev.htm В края на 90-те, когато повечето от българските писатели не искаха, а други не можеха да се разделят с допотопните си пишещи машини и не смееха да помислят за компютър, Стефан Бонев вече беше превзел литературното интернет пространство. Няма да е преувеличено, ако кажа, че почти във всеки български литературен сайт са публикувани негови разкази. Скоро след това направи и личен сайт, където за пръв път обнародва електронното издание на сборника "Разкази за двама", макар и не във варианта на хартиения носител (или поне не веднага). Оттам дойде и пробивът в чужбина: американката от български произход Зоя Маринчева, живееща в Остин, Тексас, хареса негови творби и ги преведе на английски език. Не след дълго разказът "Сирене" се появи на страниците на престижното американско списание "Two lines" ("Два реда"). В краткия отзив за автора се казва, че е "майстор на делничната сатира", продължител на литературната традиция не на кой да е, а на Гогол. Малко по-късно други три разказа в превод на същата преводачка излязоха в алманаха "Thresholds", (Тексас). Тоя път авторът е представен редом с разказвачи от Русия, Уругвай, Италия, Венецуела, Мексико, Мароко, Дания. Андрю Хърли, преводач от световна величина, се изказва твърде ласкаво за разказите на…

Предговор към книгата "Разкази за двама" проф. Огнян Сапарев Не съм голям привърженик на предговорите към книги на млади автори - по няколко причини, които всеки от вас може веднага да изброи. Но този случай е по-различен. Защото тези къси разкази (наистина много къси) са доста необичайни за българската литературна практика. И не просто като жанров коктейл, а като естетическо предизвикателство към читателите. Тези кратки разказчета, тези "игри на перото" могат да сепнат всеки разглезен от популярни четива ленивец. Защото изискват по-внимателно четене и по-изкушена литературна чувствителност. Това е дръзка смес от гротеска и лирическа импресия; това е проза изповедна и игрова, наивна и направена, фейлетонна и параболична... Изобщо - литературно изкушена и подчертано градска. Тя прави шокиращи смислови скокове с помощта на буквализирани метафори и алегории; осъществява впечатляваща комбинация на ниски битови детайли и високи фантастични трансформации. И ако в много случаи това е модел от типа "чудото в/на всекидневието", истинският въпрос е в характера на това чудо, което варира в широкия диапазон поетично - фейлетонно - сатирично - гротескно. Е, добре де, не навсякъде тези конфликтни (и трудно съвместими) съчетания са достатъчно убедителни. Но като цяло книгата е несъмнен успех. Това не са литературни гримаси, това е неочакван,…