Každý den jsem se procházel po hořské cestičce, která vedla vysoko nad vesnicí. Rad jsem stával přesně na to místě a pozoroval vesničku. Jako bysh očekával, že přesně tento výhled vzkřísí mé nadšení. Zůstály mi jen tři dny z mé dovolené a já jsem ještě nenapsal nic, co by se mi libilo. Psal jsem ve svém pokoji, na dvoře, v stínu ohromného stromu... A pokaždé jsem zanechával to, co bylo už napsano. Co vyšlo z tak zvané tvůrčí dovolené? Jedno velké nic. Byl jsem tady už sedm dní. Možná bych se měl odtrchnout na delší dobu, aby se mohl můj mozek pročistit ze všeho. Nebo ne, bude lepší, abych příchazel zde - na kratši, ale častěji. Budu sem hodit vždy, kdy budu moci – slibil jsem si v duchu. Každý rok – do konce života pozorovám z toho místa střehy horské vesnice. Mlha dole začala rozptylovat a už jasně byla vidět zvonice vesnického kostela v jednom konci a mešita v druhém. Tady byla i střeha hospodu, do které jsem stoupil nejdříve. A tamta, bylá budova, to je radnice. Ta nizší budova vedle ní je poliklinika. Dům, kde jsem na privatě, odtud nebyl vidět, protože jiný dům ho zakrývá. Jen ohromný strom na dvoře byl vidět.
- Št'astné setkání! - mužský hlas za mnou mě vylekal a průdce jsem se otočil. Ještě víc jsem se překvapil, když jsem viděl člověka, Hlas, který mě vyrušil ze zasnění, byl skoro mladický a zvučel hodně známě. A tomu člověku, který stál přede mnou, bylo pravděpodobně už osmdesát let. Byl drobný a shrbený. Podle oblečení i vyslovnosti bylo vidět, že je z města. Viděl jsem ho někdy – ale kde? Stařík se opíral o hůl a díval se na mě s přimhouřenýma kvůli krátkozrakosti očima.
- Dobrý den – jsem odpoveděl já a jsem se překvapil ještě více. Až ted' jsem pochopil proč je ten hlas tak povědomý. To byl můj vlastní hlas.
Късогледство (откъс)
Всеки ден си правех разходки на планинската пътека, която водеше високо над селото. Обичах да заставам точно на това място и да съзерцавам селцето. Сякаш очаквах точно тази гледка да възкреси вдъхновението ми. Оставаха само три дни от отпуската ми, а аз все още не бях написал нищо, което да ми хареса. Пишех в стаята си, на двора, под сянката на огромното дърво... И всеки път зарязвах написаното. Какво излезе от тъй наречената творческа отпуска? Едно голямо нищо. Вече седем дни бях тук. Може би трябва да се откъсна за по-дълго време, за да може мозъкът ми да се изчисти от всичко. Или не, по-добре е да идвам тук – за кратко, но по-често. Ще идвам винаги когато мога – обещах си наум. Всяка година – до края на живота си ще съзерцавам покривите на планинското селце от това място. Мъглата долу беше започнала да се разсейва и вече ясно се виждаха камбанарията на селската църква в единия край и джамията в другия. Ето го и покрива на кръчмата, в която стъпих най-напред. А онази, бялата сграда там, е кметството. А по-ниската постройка до него е поликлиника. Къщата с квартирата ми не се виждаше, защото една къща я закриваше. Само огромното дърво в двора се подаваше.
- Добра среща! - мъжкият глас зад гърба ми ме стресна и се обърнах рязко. Изненадах се ще повече, когато видях човека. Гласът, който ме изкара от унеса, беше почти младежки и звучеше страшно познато. А човекът, който стоеше пред мен, по всяка вероятност вече минаваше седемдесетте. Беше дребен и прегърбен. От дрехите и произношението му личеше, че е от града. Бях го виждал някъде – но къде? Старецът се подпираше на бастун и ме гледаше с присвити от късогледството си очи.
- Добър ден – отвърнах аз и се удивих още повече. Чак сега разбрах защо този глас ми беше толкова познат. Това беше моят собствен глас.
© Превод Станислава Иванова
-----------------------------------------------------------------------------------------
Това е преводът на чешки език, направен от Станислава Иванова. Откъсът от “Късогледство” се е падал на държавен изпит по Славянска филология в Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”. Целият разказ на български език вижте тук:
Още по темата вижте тук: