Стефан Бонев

          Това разказче е моят подарък за всички вас, приятели мои! Честита Коледа!  Стефан Бонев       Отново бях на коледно тържество. За втори път тази година шефът, преоблечен като добрия старец, раздаваше на подчинение си подаръци от празничната томбола. Защо втори път – не се питах. Дават ли ти – взимай! Опитвах се да си спомня първия подарък, но паметта ми беше необичайно неуслужлива по този въпрос. От време на време поглеждах номера върху поканата си. Очаквах сексапилната секретарка, дегизирана като Снежанка, да го изтегли от огромната прозрачна купа. Бях убеден, че ще съм между печелившите. Ето, тя изважда поредното листче, разгъва го с яркия си маникюр и още по-червените ѝ устни се разтварят като листенца на роза: “Номер 106!”.   Да, това е моят номер! Поглеждам пак поканата си, преди да стана от стола си и да се понеса към дансинга… И ужас! Моят номер се оказва 206. Невъзможно! Бях убеден, че е 106. Поне стотина пъти бях погледнал поканата си преди това. В същото време, ухилен до ушите, друг мой колега тръгва към Дядо Коледа, получава подаръка си – червена коледна шапка със светещи звездички по нея, отнася една червена целувка от секретарката на шефа, и се…

Препоръчвам ви да четете под звуците на Sleep Away от Bob Acri    Тихите звуци на пианото се носеха из празния бар като свеж морски бриз. Лекият джаз се сипеше по масите, обливаше излъсканите чаши, висящи над бара, и накрая се скриваше да поотдъхне на кожените канапета в сянката на сепарета. А после отпочиналата музика отново се понасяше нависоко около приглушените лампи, завихряше се в хиляди цветове, щом се завъртеше около глобуса с огледалцата, надвиснал над пустия дансинг. Накрая звуците като блудни синове се връщаха отново при пианото. Всеки от тях намираше клавиша и струната, които са го родили в миг на вдъхновение. Зареждаше от тях съзвучия и отново се понасяше по познатия си път.          Пиано барът беше затворил преди малко повече от час. Последните подпийнали клиенти все още криволичеха из близките улички, опитвайки се да се ориентират по звездите. Отдавна всички си бяха отишли, столовете стояха обърнати върху масите. Подът беше избърсан и все още се виждаха неизсъхналите влажни ивици, оставени от парцала на чистачката. Големите лампи и цветните прожектори на дансинга отдавна бяха изгасени. В заведението светеше само дежурното осветление.          Разсеяният и опиянен от незнаен брой уискита пианист беше забравил капака на пианото отворен, преди да си…

Мъжът седеше на старата пейка и през затворените си очи се наслаждаваше на тишината. А тя действително беше толкова дълбока, че човек можеше да чуе жуженето на пчела, която прелита на метри от него, падането на някоя шишарка в другия край на поляната, шумоленето на тревата в краката си... И мислите си. Да, той най-после можеше да чува мислите в собствената си глава.   Докато беше долу, в града, слухът му беше тероризиран от клаксони, форсирани двигатели, прахосмукачката от долния етаж, децибелите на  рокаджията от горния, караниците от апартамента вляво, и песента на ъглошлайфа на съседа с безкрайните ремонти вдясно...  И в цялата тази гюрултия някой някъде пържеше риба. Миризмата на  загоряло олио от нечий фритюрник се омесваше с изгорелите газове от форсирания двигател и вонята на развалени яйца, носеща се от канализацията...  Дори понякога мъжът се сърдеше, на Господ ли, на природата ли, и той не знаеше с точност на кого. Гневеше го фактът, че ушите на божиите твари, в частност неговите човешки уши, нямат клепачи. И не можеш просто да ги затвориш и да престанеш да чуваш. Ей така, както хората си затварят очите и престават да виждат дивотиите около себе си. Дори не можеш да изключиш обонянието…

      Тази история е за една съвсем обикновена пощенска кутия. Е, не чак толкова обикновена. Иначе защо да ви занимавам точно с нея, а не с някоя друга.        Става дума за пощенска кутия, чрез която се изпращат писма. Тя е от ония, големите, жълтите, с капаче и предупредителен надпис: „НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ДА НАПИШЕТЕ ПОЩЕНСКИЯ КОД НА ПОЛУЧАТЕЛЯ”. По принцип, в пощенската йерархия този тип кутии стоят на най-високо ниво. Те имат огромно самочувствие, защото много добре знаят, че за да получи някой някъде писмо, то първо трябва да бъде пуснато именно в някоя от тези големи жълти кутии. Иначе не става.        Специално нашата кутия нямаше чак толкова високо самочувствие, защото отдавна никой не пускаше писма в нея. Тя висеше, закачена на стената на селския пощенски клон самотна, отчаяна и потънала в ръжда и с чувство за безполезност. И ако в нея все пак беше останала някаква частица гордост, то тя беше благодарение на спомените й за ония времена, когато беше едно от най-важните неща тук.        Но дори в това затънтено планинско селце вече никой на никого не пишете писма. Младите си чатеха по интернет и си пускаха имейли. А…

 Тежките завеси бавно се дръпнаха и откриха празна сцена, като изключим тях двамата. Тя беше в дълга до глезените, розово-червена рокля. Правите й искрящо руси коси се разстилаха по голия гръб. Когато аплодисментите стихнаха, оркестърът засвири танго. Танцът се сипеше на плавни, привидно отсечени акорди. Той я завъртя и се понесоха напред към публиката. Беше с черна, късо подстригана коса, сресана на път встрани. Бледостта на лицето му се подчертаваше от тънки, също така черни мустачки. Неочаквано за публиката оркестърът спря на един от тактовете и започна валс. Кавалерът спря и косите на дамата се разлюляха за миг. После изчака, за да влязат в такт, и тръгнаха с плавни полукръгове към публиката, достигнаха ръба на сцената и отново заплуваха навътре. Последните акорди на валса стихнаха. Бяха застанали странично, с обърнати към публиката лица. Аплодисменти! Те се наведоха в лек поклон и завесите паднаха. Той свали ръката й от рамото си и я пусна. Дамата се огъна в кръста и се свлече с глух шум на пода. Той я гледа известно време безизразно, после се наведе и откачи обувките си от нейните. Отначало не искаха да приемат номера му. Ние сме сериозно вариете, говореше директорът, не ни трябват циркови номера. Но…